Беше началото на 1990 година...
Беше бурно, хаотично и тревожно време. По улиците викаха: „Комунистите в Сибир"... По стените висяха картите с черепите на избитите по лагерите... Вестниците публикуваха сензационни факти за прасетата, които се хранели с трупове...
Крещяха хора, които хабер си нямаха от трагичните първи години на терор след революцията. Бързаха да се пребоядисат, да се откажат от това, което са възхвалявали. Виждах по палатковите лагери мижитурки, които изведнъж усетиха, че могат да направят кариера… И я направиха наистина.
Тогава думата комунист стана мръсна дума, а думата партизанин - посмешище. Тогава се твърдеше, че фашизъм в България изобщо не е имало, че е имало законна разправа с терористи и лумпени. Просто нямаше как да се реабилитира самия Хитлер, чийто съюзник беше България. Жестоко преминаване от едната крайност в другата - ето към какво е склонен понякога българинът, но мисля, че все пак той твърде бързо отрезвява.
И колкото и да е абсурдно, през това време аз четях архивите на МВР, потапях се в една съвсем друга атмосфера, опитвах се да открия истината за своя баща - комунист, командир на нелегален партизански щаб, осъден на смърт от фашистите, но убит и посмъртно оклеветен от своите.
Бях предизвикан тогава - добре организирани сталинисти от Бургас, решили, че сега идва тяхното време, ме уязвиха болезнено, публично ме призоваха да престана да ровя костите на баща си, повториха отдавна отвърлените клевети за неговото предателство.
Затова напуснах Бургас - уж временно, а после се оказа завинаги - и успях в суматохата да получа достъп до тези архиви. Тогава исках всичко да бъде чист документ, почти без коментар, лаконични и сухи факти.
Може би затова сега изпитвам необходимост да напиша нещо повече за човека, който ме е създал и който има една от най-трагичните съдби в историята на България.
Започвам без предварителен план, хронологично и доколкото може обективно. Пред мен са снимки, дневници, писма - огромен семеен архив, старателно пазен от майка ми през годините. Свидетелство за една голяма любов до смъртта и след това. Защото след 52-годишна раздяла те двамата отново се събраха заедно.
Баща ми се казва Асен Недялков Йорданов. Роден е на 27 юли 1912 година в Бургас. Починал е на 27 март 1947 година - също в Бургас. Живял е 34 години и 8 месеца. А всъщност почти не е живял. Ето какво се е случило с него…
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
| 
RSS |