Една българска майка е на гости на синовете си в Щатите.
„Децата ми заминаха през есента на 1998 г. Пътувах три пъти до Западното полукълбо, за да видя как живеят там... При първа среща Америка е безконечен път. Съдено ми бе да стъпя на земята й нощем, но около колата ни не царуваше мрак. Блестяха хиляди светлини и ясно бе като ден...
... Нашите млади изпревариха стотици чужденци. Победиха в тежки конкурси и се установиха в далечни земи – там днес е техният свят...
- А как мислите? Следващите внуци ще говорят ли български?
- Ами!
- Може да не говорят, но да го разбират?
- Ами!
- Само езикът ли е родината?
- Шт! Ще говорят, и след сто години нашите ще си говорят на български – обещава майката на Христо от Разград и отива да сервира с младите, а ние – родителите, оставаме в хола, тихи и умислени.
Гордеем се с децата си.
Гордеем се, но често ни е тъжно.“
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |