В поезията на Николай Лилиев изразното усъвършенстване на българския стих, започнало в началото на века и най-цялостно осъществено от формацията на българския символизъм, достига своя краен предел. По-нататък в съвършенството поетичното слово като че не можеше да отиде, отвъд вече беше не царството на поезията, а на музиката. И наистина, това е най-звучният, най-музикалният, най-прекрасно мелодичният български стих. Не зная друг поет така съвършено въплътил Верленовия девиз „Музиката, музиката преди всичко". Прочетете него-вите „песни" (те наистина са песни!) „Светло утро, ти прокуди", „Тихият пролетен дъжд", „Съмна в сънните гради-ни", „Кръгозори надвесени" и ще се убедите в това. Имам чувството, че дори хора, които не знаят български, мо-гат да ги „разберат" - техният смисъл сякаш не е в „зна-чението" (макар че не го загубват), а в „звучението":
Светло утро, ти прокуди
всяка пара и мъгла -
пеперуди, пеперуди.
тънки сребърни крила.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |