През първата половина на 90-те Ирина Баткова се появи сред кипящата от експериментаторска енергия, но кажи-речи езотерична млада поетическа съобщност с две книги („Обърнатите катедрали”, 1993 и „Рунически знаци”, 1996), които поразиха читателите си със съвършената си графична прецизност, с преднамерената йероглифна застиналост на едно писане, което се доближава в процедурите си до рисуването – до онова рисуване обаче, в коeто магическото и ритуалното е същественото и с което пещерните хора са хвърляли мрежите си върху душите на издебваните с други мрежи тела на животните...
Отправяйки това иронично предизвикателство към атавистичните основи на поетическия акт, Баткова като че ли нямаше какво повече да стори с неговите инструменти и се скри от него и читателите си за повече от десет години. (Все пак нека вметна, че междувременно се появи прекрасната й детска книга „Лунната мастилница”). Днес тя се завръща с новата си книга, „46”. Бързам да поясня, че в духа на предходните й книги, това заглавие е не просто цифра („това число ли е , или дърво”), то е „рунически знак” с напластени смисли, сигла, която трябва да се гадае. При това стиховете в тази книга са съпроводени от своите визуални двойници, чиято затвореност, едновременно натрапчиво-веществена и абстрактна, демонстрира заявения в предишните книги графичен аспект на самото писане. Това равнопоставено присъствие на слово и визия в новата книга на Ирина Баткова носи обаче и скрито напрежение – между фиксирания в образа миг, който в случая е миг на разруха, ръжда, мъртвина, гравитационно бреме, и ефирната способност на думите да прелитат над видимото и невидимото, над станалото и нестаналото, над билото и това, което може би ще бъде. В крайна сметка това е една много различна книга – по-интимна, по-лична и биографична, не тъкмо топла, но приплъзваща се върху едно внимателно вслушване в чувството, където надеждата е винаги толкова огромна, че само жестът на отлагането й в словото би могъл да ни предпази от нейното неизбежно крушение. Така при цялата невъзможност на живота да се случи както „между два и три”, така и по цялото си протежение, словото се оказва все пак врата към пространства, където нещата менят местата си, движенията – посоките, времето – обратите си, и съществуването ни се оказва не убито и изсушено в знака – като кожите на мъртвите животни от „Обърнатите катедрали” – а намерило в него провлак към тайната, която го крепи.
Книгата е великолепно оформена, един пореден полиграфичен успех на „Жанет 45”.
Миглена Николчина
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |