Преди 14 години (1998 г.) Петър Увалиев почина в Лондон. Смело си позволявам да твърдя, че ако днес би бил жив, то догодина, на 12 януари 2015 г., щеше да съберe приятели, за да ни черпи с чаша червено вино (обезателно гъмза, а не френско шампанско). Защото щеше да навърши 100 години!
Когато сега чета и препрочитам интервютата ми с него (така прекрасно, с вкус
и грижа събрани в една книга от издателство „Жанет 45“), силните му думи рисуват образа не на белокос старец с дълбоки бразди на челото, а на силен, мъдър, духовeн наш исполин. Ще прочетете остри диалози, неочаквани изявления. Ще проследите как в интервютата, подобно на пламъци, внезапно избухват и несъгласията ни. Споровете ни бяха и силно желани, и търсени от нас двамата. Доставяха ни радост. Да се спори се оказа омайващо сладко.
Тук му е мястото да подчертая и една рядко срещана черта: неговата огромна
лична скромност, нежеланието му „на всяка цена“ да издава книги. Аз спорех с
него, обвинявах го в авторска „свенливост“, пламенно го убеждавах да пише и
издава. Тогава Увалиев ми разказа как близкият му приятел проф. Исак Паси на своя глава (без да го пита и да иска разрешение) съставил цял том с „най-доброто“ от хилядите му радиобеседи, тези, които е чел пред микрофона на Би Би Си. Проф. Паси написал и свой голям, обстоен предговор. Университетското издателство „Климент Охридски“ подготвило книгата за печат, текстовете били вече набрани. Оставала една малка „дреболия“: авторът да се съгласи. Да каже „да“!
А Петър Увалиев не само не казал „да“ на готовата книга, но като я прелистил, се обидил. Заболяло го. Гледах го неразбираща. Защо не се радва, а скърби? Та нали през годините е изговорил на глас повече от 4 500 беседи по Би Би Си? Петьо заговори, а аз веднага си записах думите му:
„Решението ми е: РАДИОБЕСЕДИТЕ МИ НИКОГА ДА НЕ СЕ ОТПЕЧАТАТ
В КНИГИ. За мен ще е оскърбление да ги видя на хартия, защото са съчинени в
рамките на много ясен, определен, строг радиожанр: лично само аз да ги чета на глас по радиото. Те са мои думи, казани ПО ВЯТЪРА... Хвърлям ги „из въздуха“, за да стигнат УШИТЕ на СЛУШАЩИТЕ. Писменото слово е друг вид изкуство, не е градинарска супа, гдето всичко може да влезе. Казаните на глас думи донякъде изискват и известно „актьорство“, случвало се е и аз да съм „играл“ с тембъра на гласа си. Но когато думите са напечатани „черно на бяло“, дори една запетайка ще дразни, ако не е сложена на място. Да не говорим, че при писменото слово друг е и стилът, различна – композицията. Радиоговоренето е нова, млада и търсеща форма.
Оскърбявам се, все едно че искат да ме покажат пред читателите и
литературно „неграмотен“, и неразбиращ. И се извиних на Исак Паси за труда и
гловоболието му около подготовката на тази НЕНУЖНА книга. Казах „не“. И
скъпият ми приятел ме разбра. Казах му, казвам и на теб: завинаги слагам забрана да се печатат в книга моите радиобеседи! И не от каприз, самомнение или чудачество. А от авторска взискателност. Е, нека мина за литературен горделивец. Тази е волята ми.“
Не е ли винаги волята на нашите скъпи мъртви дълг и свят завет за нас, живите?
И дано никой не дръзне да наруши волята му от нечист и грозен пазарен интерес или заради шумотевица. Ще е оскърбление към мъртвия, към вече завинаги безмълвния ни голям българин.
Нека разтворим книгата „Петър Увалиев. Изповеди“, защото тя ще ни порадва, ще ни срещне лице в лице с един голям българин, с духовния исполин Петър Увалиев. Ще ни заинтересуват мислите му, шегите и скърбите му, ще станат и наши.
Бригита Йосифова
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |