Свикнахме да делим живота си на две - прели и след
десети ноември 1989 година.
Този том стихове не е разделен формално на две.
Но в него може да се види какво всъщност преживя
авторът и всички ние по времето на драматичния преход.
Не се оплаквам - мисля, че такова време също е благо-
датно за поезия. Малко по-друга поезия, „по-аигажирапа",
както казвахме едно време, защото никога не съм усещал
такава истинска болка за България.
Може би в този том стихотворенията са най-разно-
оразни и като тематика и като форма.
Никога не съм преставал да търся нови и нови възможности в моя любим класически стих.
Имам цял един цикъл, в който се опитвам да покажа
именно това -да възкреся стари, забравени или неизползвани изобщо в българската поезия форми като триолет, нонет,
терцина, еклога, оксиморон...
1999 година беше иай-болезнената и най-радостната в
моя живот до тогава.
Почина майка ми н се роди внучката ми Тамарка.
А преди три години се роди и внукът ми Самуил. Едно
предзнаменование на съдбата, че животът продължава.
brИ наистина животът продължава и няма да се откажа,струва ми се, до самия край от моята вечна изгюведница-
поезията.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |