За първи път видях Анжела Пенчева на сцената в един спектакъл на групата за Алтернативен театър. Тя седеше в инвалидна количка и държеше в ръце една многоцветна птица. Птицата следваше движенията на ръцете и тялото на Анжела. Многоцветната птица-кукла извършваше невероятен танц, съдържащ ауфтактове, паузи и устремен тремор. Не можех да гледам нищо друго на сцената, освен това пламтящо кълбо от цвят, линии и неравномерно прекъсвани движения. Ако някой е виждал Жар-птица, сигурно е изглеждала така. Сега тя беше в ръцете на Анжела.
По-късно, когато вече я познавах, непрекъснато търсех някой, който да ми „превежда“, когато исках да й кажа нещо. Не можех да свикна със законите на нейното общуване. С времето започнах да проумявам, че ако искам да стисна ръката й, трябва да пъхна моята ръка в нейната, ако искам да чуя отговора й, трябва да дам време на майка й да чуе по свой начин вибрациите на гласа на дъщеря си Анжела и след това да бъде нейният глас и да отговори.
През цялото това време имах усещането, че ставам свидетел на една тайна, която ако успея да проумея, ще узная нещо удивително за способностите на човешкото същество. И тази тайна, която се съдържа в Анжела, се изправи пред мен и при всяка нова среща с нея ме въвеждаше в неподозираните дебри на човешкия мозък. Настанен в тялото на Анжела, той ме предизвикваше,
привличаше, плашеше и УДИВЛЯВАШЕ.
Започнах да научавам все повече и повече неща за Анжела, какво прави и какво може, какво обича и какво не понася. Така разбрах, че овладява степен след степен образованието си, че предпочита червено пред бяло вино ... и че е написала и текста „Моят живот“. Получих го по електронна поща и дълго не го отворих. Тайната Анжела се готвеше да разкрие свое ново лице пред мен. Не зная дали бях готова.
И така, ето я книгата. След първата страница спрях и излязох навън. Разхождах се дълго, подготвях се за скок в непознатото, който усещах, че наистина ми предстоеше. Прибрах се вкъщи и на един дъх прочетох целия текст. Сега вече усетих Присъствието Анжела.
Във всяка среща с нея, когато задъхано избягваме да я погледнем, когато набързо я докосваме и се отместваме, тя просто стои там и ни изчаква с разбиране и усмивка да приемем това удивително чудо на човешкото
съществуване. Тя винаги е с няколко хода преди всеки от нас, защото вече е приела това чудо и го споделя със себе си всеки ден. А с написването на тази история тя ще го сподели с всеки от нас и ще ни предостави възможността да ни завладее Удивлението, пред това колко много непознато и невидимо витае около нас.
Моята дъщеря беше на 5 или 6 години, когато видя за първи път Анжела. След срещата последваха много въпроси. Един от тях остана във въздуха завинаги:
„Мамо, тези хора умират ли?“. С времето разбрах какво ме пита. Всъщност това беше въпрос за болката и безсмъртието. Анжела събуди в детето ми въпроси и тя избра именно нея, за да я поведе през страха от страданието.
Това прави и настоящият текст на Анжела. Той е едно пътуване в нейния живот и предприемайки това пътуване ще усетите колко той е сходен с вашия живот, с нашия живот, с „Моят живот“.
Възкресия Вихърова
1.12. 2014
Дошла съм на този свят не с вик, както всички очакват да прочетат, но щом тези редове ги има, значи, че и мен ме има.
Аз съм се появила по първи петли в едно горещо юлско утро и цял живот съм обичала топлината, а и вярвам, че ще продължавам да я обичам във всичките й разновидности – майчина, сестрина, мъжка и т.н.
Когато съм се появила, като че ли съм била обидена на хората, които са били около нас с майка. Докторът и акушерката се правeли на разсеяни, че не чуват виковете за помощ. А лекарят приказвал по телефона да му закарат един тон
въглища и керемиди на вилата, че като свърши дежурството, излизал в отпуск и вече не му се занимавало с викащите от болка жени.
– Докторе, умирам! – викала е майка ми. – Направете нещо, моля ви!
Той й е казал да не се глези, още имало време до моето раждане. Но не познал, за мое най-голямо съжаление. Когато най-после благоволил да отиде при майка, която бeряла душа в тези болезнени моменти, докторът изведнъж се разбързал, като че ли става нещо ненормално.
– Бързо, че го изпускаме. – Чула го майка да казва на акушерката, която се правeла, че всичко е наред, като обичайно при всяко раждане. Обаче майка сякаш е предчувствала какво ще стане по-нататък с мен и все питала между напъните:
– Какво става с бебето, добре ли е?
Никой не й казвал нищо, а са се борили за живота ми, както се разбрало по-късно. В мига, когато съм се родила, майка си погледнала часовника, не знам защо, било е четири часа сутринта.
И зачакала да изплача.
Минала една минута от моето идване на белия свят и нищо не се е чувало от моя страна. Часът вече станал четири и седем минути, а аз още не съм издавала и звук. Майка ставала все по-неспокойна и времето й се е видяло безкрайно дълго в очакване да чуе, че съм добре. Чувала как лекарят и акушерката си приказвали нещо оживено и ме пляскали по гърба, явно да си поема въздух.
Най-после часът на истината настъпил – 04:15 било, когато се е чул силният ми плач и на майка є се видял целият свят прекрасен и изпълнен с любов.
Животът й полека-лека се подреждал добре, завършила висшето си образование, а сега и бебчето, просто идилия, за която си мечтае всяка жена в разцвета на младостта.
– Докторе, какво е бебето? – уморено е попитала майка.
– Момиче!
– Момиче, така ли? – усмихнала се тя, а голямата умора отстъпила място на радостта, че е родила детето си.
Девет месеца го е чакала с голямо нетърпение – да го гушне, да усети топлината, за която говорят, че е най-хубавата на света.
– Да – малко троснато и тихо й отговорил лекарят, като че ли го притеснявало нещо.
Минали няколко дни, през които майка не ме е виждала и постоянно питала лекарите и сестрите кога ще ме донесат в стаята и добре ли съм. Обаче все й казвали, че предвид тежкото раждане, трябва да си почива повече и че ще има достатъчно време да бъде с мен. А и аз съм била в кувьоз, нямала съм такава нужда от майка, защото там са ми давали всичко, което ми трябвало за онзи момент: топло легло, мляко, какво друго му трябва на едно бебе. Минали още няколко дни, през които не са ме давали на майка ми, а тя пълнела бурканчета
с кърма, като ги надписвала за „бебе 41“. Такива номера давали на всички бебета, когато се родят, за да не ги объркат, защото много от тях си приличат. И майка давала бурканчетата с кърма на сестрите, като мислела, че ще ми я дадат. Е, не мога да кажа дали са ми дали от майчиното мляко, обаче някой от моите
„колеги“ по кувьоз може да се е нахранил за моя сметка.
Кръстили са ме Анжела и когато лекарите и сестрите са питали майка ми на Анжела Дейвис или на певицата Анжела Зилия ме е кръстила, тя им обяснила – на двамата ми дядовци, защото единият ми дядо беше Ангел нищо, че всички му казваха Мулчо, а другият – на татко бащата, беше Жельо. И аз съм станала Ан-жела. Комбинацията от имената на бабите ми е била много смешна – получавало се Марабу или Бумара, от Будинка и Мара.
Не искам да си представя, ако се казвах Марабу или Бумара, как всички щяха да се обръщат към мен с името – Марабу Пенчева.
Направо ужас, обаче човек с всичко свиква, особено ако е дете, тогава е много лесно да възприеме новостите на живота.
Минало още малко време, през което са ме водели при майка за хранителни визити, от които не съм била особено очарована. Когато майка почвала да ме кърми, отначало много лакомо съм сучeла млякото. Няколко минути по-късно сякаш съм се изморявала от нещо. Майка не знаела причината за злоядството
през няколкодневния ми живот и притеснена се консултирала с лекарите за моето неядене – какво да направи, дали да ми дава да суча всеки път, щом поискам. Обаче те били на мнение, че трябва да ям под режим и че съм щяла да започна да ям повече, да не се притеснява. Но аз съм зодия лъв и още от малка
никак не обичам всякакви видове забрани и правене на различни неща под час.
Дошло време за моето изписване от Първа градска болница, където съм се родила, защото майката на татко е имала някакъв роднина, лекар там. И разбира се, че нашите предпочитали да се родя при познат доктор, с мисълта всичко да бъде много по-добре, отколкото при някой друг, който няма да има никакъв ангажимент – нали жената в такова състояние се нуждае от голямо внимание и разбиране. Обаче нямали сме такъв късмет с майка ми, защото този познат на баба излязъл в отпуск точно тогава, когато е трябвал на цялото ми семейство... Вече съм била от известно време вкъщи, при майката и бащата на майка ми, които щяха да изиграят най-важната роля в моя живот след майка ми, а нейната роля е била винаги най-съществена за мен. Ще кажете, че коя майка няма специална връзка с детето си? Така е, няма да споря с вас, обаче ще видите защо.
Когато са ме къпали, нашите забелязали, че стъпвам на пръсти и се радвали, че ще ставам балерина. Както повечето родители и те са искали децата им да стават такива, каквито те самите са си мечтали да бъдат, но не са постигнали мечтите си. И като че ли са начертали една част от живота ми, но това ще почака още, докато му дам право на глас.
След 40 дни майка и татко са ме завели за първата ми консултация след раждането. По време на прегледа лекарката обяснила, че стъпването на пръсти и извиването на главата ми назад като спя са обезпокоителни, след което, са поставили диагнозата: детска церебрална парализа, вследствие на тежкото раждане. Мозъкът ми е останал дълго време без кислород, а това означавало, че имам много голямо увреждане на центъра на движенията, че много от мозъчните клетки са мъртви и не се знае доколко другите клетки ще поемат тех-
ните функции.
Някои смятат, че децата, а и хората, които са с тази диагноза, са болни. Обаче това не е така, защото ДЦП е състояние за цял живот. Не е болест, както казват някои хора, понеже нищо не боли, за да е болест.
Като са разбрали диагнозата, майка и татко са започнали да ходят с мен по разни лекари, да видят как да ми се помогне. Някои от тях казвали на майка, че предвид тежкото ми състояние и това, че тя е още млада, щяло да й бъде трудно да гледа едно такова дете, което се нуждаело от страшно много грижи и... най-добре било да ме остави в дом. Това казал и дядо ми, бащата на татко. Винаги съм се чудила на тези лекари, защо казват на родители на такива бебета да ги оставят, че няма смисъл и т.н. Все едно това тях не ги засяга.
Други са казвали, че когато стана на десет години, щяла съм да проходя! Не зная защо така са казвали, като много добре са знаели какво ми е положението. ДЦП е сложно състояние, което не може от само себе си да изчезне. Случаите са
разнообразни – понякога човек не може да говори, в друг случай не може да ходи, в трети не може да хваща предмети и т.н. – състояние, което с няколко думи не може да се обясни.
И затова при детето, още като много малко бебе, трябва да се започне с добра рехабилитация, която да продължава дълго време, за да му се подобри състоянието.
Но при мен случаят не е бил точно такъв, понеже майка е трябвало да работи, през това време баба ми ме е гледала, водили са ме тук и там за рехабилитация, но с прекъсване, а и тогава нямало такива центрове, каквито има сега.
После нашите са ме кръстили с второ име, Йорданка, по-точно извикали са свещеник вкъщи, защото по онова време кръщенето не е било прието.
А татко бил дал обет, ако някога имал дъщеря, да я кръсти Йорданка – на баба му. Още повече, като се е получило така с мен, нашите са решили да опитат и това, случайно да станело някакво чудо да проходя. И благодарение на брата на баща ми – чичо Краси, моя кръстник, аз съм с две имена.
Веднъж, когато съм била на три години и четири месеца, ме боляло гърлото. Нещо обикновено за тогава, обаче това е друг въпрос. Баба и дядо ми дали малко амоняк да вдишвам, да оздравея по-бързо, сигурно така са си мислили. Да, ама не. Качила съм висока температура, а на гърлото ми имало две големи, лилави петна и мама, разбира се, се обадила на детската ми лекарка. Тя дошла и като ми видяла петната, казала малко учудено, че съм имала дифтерит. А дифтеритът е остро инфекциозно заболяване, което се причинява от дифтерийна бактерия.
Много отдавна не било имало в България, аз съм била първата от толкова времe. Приели ме в инфекциозната болница, заедно с майка. Почнали да водят студенти при мен да видят моя случай. И всеки път, когато идвали, аз съм плачела, страх ме е било от белите им престилки, като всяко дете, което е на
непознато място, а на всичко отгоре идват разни хора да ти бъркат в гърлото. Веднъж дошъл един чернокож студент, а аз съм замлъкнала от ужас, не съм била виждала черен човек и съм му дала възможността да ме прегледа спокойно. След няколко дни петната по гърлото ми били изчезнали и така се разбрало че нямам дифтерит. Всичко било от амоняка, който съм вдишала. А в болницата се разбрало, че съм щяла да ставам кака на сестра, както след няколко месеца станало ясно. Това накарало майка и татко да се съберат отново, обикновено нещо за тогавашния ни живот, те са били разделени, не знам точно защо…
Аз съм Анжела Пенчева.
Родена съм в София на 27. 07. 1967 година.
От раждането си имам една много добра приятелка – бих казала, че тя е второто ми Аз. Тя винаги най-добре знае как се чувствам – дали имам нужда
от нещо или не. Това е моята инвалидна количка.
Започнах да пиша стихове, когато се влюбих силно за първи път в момче, което съм виждала един-единствен път през живота ми преди 17–18 години, но това беше достатъчно да напиша стихотворение за него. Оттогава, когато имам такива откраднати мигове, аз ги пресъздавам в стиховете си.
Чезнещият страх
Буря силна бушува вън
и светкавици порят небето,
превръщайки тъмната нощ в зловещ ден.
И всичко се тресе и пищи
с ужасен, смразяващ звън.
В студеното легло освен мен,
трепереща от страх и студ,
няма никой друг.
Питам се, къде ли си ти?
О, моля те, не ме оставяй сама,
върни се тук.
Отварям очи от плач уморени,
с глава на топлата ти гръд,
усещайки как галиш с устни огнени
косата ми, мълвейки:
– Тук съм, не плачи,
навън вече не вали.
И виждам твоите очи,
които ме гледат с изгаряща усмивка
и тя се превърна в безкрайна целувка.
Забравени мечти
Тишината, която над мен
тегне като сила страшна
и се превръща в ураган безпощаден,
сред пустиня прави пътека прашна.
Изведнъж тя ми даде топлината,
в която за малко да се приютя поне
и получих чуден дар от звездното небе.
За миг твоят образ изплува от вечността
там, където спи всяка забравена мечта,
и повече не се чувствам сама в тъмнината.
11. 01. 2004 година
Изповедта на сърцето
Без теб, любов, се губя аз,
в деня на възторг и светлина,
изпълнен с празничния час
дошъл да стопли сърцата,
които се молят за топлина
и копнежа на чудесата.
14. 11. 2007 година
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |