Легендарният барабанист на „Цепелин“ се събужда в лудницата, за да установи, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър убива неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си, той става подвластен на зловеща демонична сила, изпълзяла от смрадните дълбини на Ада... Един писател, минал през ада на комунистическите затвори, тръгва по следите на сталиновия Гладомор над бесарабските българи – за да чуе потресаващи истории за канибали, но и да съпреживее едно истинско чудо... Бивша партийна секретарка става екстрасенс, а чрез нея извънземна цивилизация убеждава Генералния щаб на Българската армия да разработи операция „Слава“ за прокопаване на скандалноизвестната Царичинска дупка... Един свещеник, победен от страстта на пиянството, се превръща в клошар, но не престава да се бори с древното Зло, което се маскира понякога и като космически кораб с извънземни...
Романът в две части „Цепелин за Седмото небе“ на Петър Марчев е много далеч – поне на 20 000 левги – от фантастиката; и продължава да се отдалечава от художествената измислица със скоростта на светлината. Авторът е изградил своето повествование само от автентични житейски истории, които ще ви разсмеят, разплачат или ще ви накарат да настръхнете от ужас. Но които само доказват парадоксалната истина, че Животът е най-фантастичният роман...
Петър Марчев (1960) е автор на романи, разкази, пиеси, киносценарии, рок-поезия, публицистика. „Цепелин за Седмото небе“ е десетата му книга. Литературният сценарий по първата част на този роман печели първа награда в сценарния конкурс на Международния кинофестивал „Покров“ в Киев.
От 1989 година Марчев се занимава професионално с журналистика. Понастоящем е главен редактор на казанлъшкия вестник „Седмица“. През 2010 г. печели Голямата журналистическа награда „Джеймс Баучър“ на Ирландското посолство за свое разследване на обгазяванията в Старозагорски регион.
Понастоящем специализира кинорежисура и работи над дебютния си игрален филм „Апокалипсис до поискване“.
Мнения за тази книга
авторът -
Ето малко мостра от четивото:
1.
Беше събота, лежах в квартирата в Сохо и отпивах скоч направо от бутилката. Къл – първата глътка с клаустрофобичен писък заподскача из гърлото ми, къл-къл – станаха повече, окуражиха се една-друга в тъмното, къл-къл-къл – ентусиазирано се плъзнаха следващите глътки, убедени, че там долу е истинският купон… Усетих как крайниците ми се затоплят приятно, заля ме прилив на енергия – дощя ми се да танцувам или да правя любов с непозната и порочна мръсница, или да се сбия с някого – ей-така, заради спорта. Притворих очи. Когато ги отворих, обладавах някакво странно, тайнствено познание за нещата – виждах предмети, реки, думи и хора по нов начин, някак о т в ъ т р е; знаех всичко за тях, като да бяха част от мене, знаех го отдавна, сякаш отпреди раждането си. Само чрез сперматозоидите на дедите ми ли бе предадено това познание, или… Зададох си този въпрос без да чакам отговор, защото знаех, усещах – имаше време за всичко: време да се родиш и време да умреш. Сега бе време за въпроси, времето на отговорите тепърва предстоеше…
Дочух такта, насечения такт, който пръстите ми отмерваха върху страничната дъска на леглото. Излязох от унеса. Звуците сами изскочиха от гърлото ми: та-та, ти-ти-таа; изпятите срички се свързаха в нова, нечувана мелодия. Проумях, светна ми – това беше джаз, това беше джазът! Но аз исках да свиря точно такъв рокендрол. Станах. Взех от поличката пред огледалото червилото, забравено от някоя фръцла, и с едри букви написах върху бялата врата:
Зареден си с енергия
Трябва да се освободиш от нея:
- можеш да се любиш с момиче – това е секс
- можеш да превърнеш тази енергия в звуци –
ТОВА Е РОКЕНДРОЛ!
2.
Слушах диханието на нощната джунгла. Светлината на фенерчето изгасна внезапно и това ме стресна; за късмет, открих в джоба си кибрит. Противно на всяка логика, пламъкът на кибритената клечка бе ч е р е н ! Усетих зад гърба си смразяващото присъствие на някой, който изви ръцете ми. Успях да извикам – приглушен вик на ужас, ужас от нещо по-страшно от смъртта… Събудих се; съзнанието ми бе живо, но усетих тялото си студено, обездвижено. Изправих се с усилие. Усещането за заплаха бе толкова реално, че вдигнах предпазителя на калашника. Чух някакъв шум в мрака пред себе си и натиснах спусъка. Автоматът подскочи в ръцете ми; изстрелите ме освестиха и дойдох окончателно на себе си. Едва тогава се сетих да потърся другото момче от охранителната двойка. Иване, – извиках – Ванка! Никой… Прескочих ниската ограда на манастира и го намерих там, с разкопчан дюкян. Беше още топъл. Но бездиханен… Не знам какво ми стана, обаче разкопчах джоба на куртката му и прибрах четиристотинте доларчета, вчера ни бяха донесли заплатите. После изпразних пълнителя в непрогледния мрак; хвърлих и една граната. Пуснах един откос и по посока на манастира… След двайсетина минути отидох и доведох игумена да види какво е станало. Когато съмна, пристигнаха от командването на ротата и записаха името на десетата жертва от състава на българския умиротворителен контингент в Камбоджа…
3.
Беше красива и топла привечер в средата на май, слънцето залязваше зад тъмновиолетовите хребети на Западните покрайнини. Когато трета смяна излезе от забоя, нощният мрак отдавна бе прихлупил живописното предбалканско селце Царичина. Подхвърляйки си беззлобни казармени шегички 12-те офицери и Владимира Петрова седнаха да вечерят в устроения като столова военен фургон. Неочаквано кучешки лай – отначало нестроен, а после все по-настървен и истеричен – смути умиротворената майска нощ. „Какво става с тези кучета... лаят като побъркани. – някой изрече на глас мисълта, която се въртеше в главите на всички. В този момент вратата на фургона се отвори и в рамката на вратата застана летенант Нейков, началникът на караула. На светлината на 100-ватовата крушка лицето му изглеждаше прежълтяло. Лейтенантът козирува към генерал Динев, а след това извика навън Петрова.
Екстрасенската погледна на изток и се хипнотизира от необичайната гледка - зад гористите хълмове в небето се виждаха огромни пулсиращи светлини с дължина няколко километра, които бавно се спускаха към земята. При всяка пулсация над възвишенията се виждаха огромни облаци белезникав дим. Офицерите също бяха излезли от фургона и с откъслечни възклицания коментираха гледката.
- Каца космически кораб… на 20 километра от тук са. Очаква ни среща от ІІІ вид… - произнесе на глас Владимира Петрова...
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |