Написах „Адамова ябълка“ лесно, като на шега. Все едно бях поел въздух с пълни гърди, и когато изплувах на повърхността – вече всичко беше готово.
Може да се каже, че това е книга за бащите и синовете. За страшната любов. За ужаса на празнотата. За законната употреба на лудостта. За деня, който ще отмине. За онзи миг, когато хората няма да има какво повече да си кажат един на друг.
В действителност „Адамова ябълка“ лесно би могла да бъде нонфикшън трилър. Ако посмъртната маска вече не е литературен жанр.
Цяло щастие е, че избрах да пиша само за живота. Нали?
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
| 
RSS |