- В нужника е хлябът днес! - се чу от петия етаж.
Време тежко. Улиците пълни и унили. Души, вкопчени в телесното. Семейни кавги на икономическа основа. В кофите за боклук
няма оборотен амбалаж. Слънцето свети на пресекулки. По радиото пеят за разбитата любов. В най-добрия случай за разминатата.
Царят не знае, че ще става министър.
Населението се чувства излъгано, че е родено.
Нерадостен и мръчкав следобед. В покрайнините на българската столица трима мъже на средна възраст мислеха бъдещето си.
Атмосфера очаквано печална.
Бъдеще, в което не знаеш на кого да се поклониш и кого да галнеш с гарантирана поне до пенсия преданост, си е тъжно минало.
Остава да се работи. За това ли гнихме по учебните заведения? Подобна в общи линии беше темата на тягостния семинар в позанемарената панелна кухничка. Разговорът не започваше от днес и хлебарките се разхождаха без видим интерес зад шкафа. Мъжете къртеха думи в спомени и работата си вървеше на провала докъм три и
половина, когато се чу от петия етаж:
- В нужника днес е хлябът. И сиренето даже - зеленикавите
очи на най-едрия, Иван Тодоринов, засияха. И олово малко имаше в
тях, но светлината като че ли беше повече, въпреки притъмнялостта
отвън. - Казано е - има ли внос, има и износ - прибра немит перчем.
Домакинът, под името Тошо от Своге, добре закръглен, с налята, както твърди, от годините и лошия ген тениска, веднага му повярва. Иван Тодоринов беше работил във външната търговия. Твърде грациозният Стоица Пенчев, не му повярва, защото и той беше работил във външната търговия по своему.
Върху разлепената отляво талашитена масичка стърчеше
швепсово шише, наполовина с ракия. Джанкова отвара, създадена
от Тошовия баща. Хубава, според свогенските разбирания, напитка.
На обед бутилката беше пълна. До нея в капака на йенска тенджера
трептеше вещество, подобно на розово канцеларско лепило. Т.е.
свареното превъплъщение на пет, рекламирани като истински,
кренвирша, купени на промоция. Нямаха мирис.
- Как във Вецето, бе? - зачеса многогодишна брада кльощавият Пенчев. - Цял ден това ли измисли?
- Не в обекта бе, симпъл. В устройството - прониза го с поглед авторът на откритието. - Цистерна. Камион с маркуч. Шофьор
с кормило. Даже не в цистерната. В цялата идея е хлябът. В цялата
идея на това производство е хлябът днес. Ама как да го схванеш, като си се окачил на шишето и нямаш половин чаша мисъл даже.
- И помпа ли? - свогенецът надушваше отдалеч ползите и започна да трупа песъчинки информация. - Двупосочна. С подобрена
киселинност заради средата. Такава имахме в краварника, но й откраднаха филтъра и се затъкна. Филтърът има много специална гума. Филтърът има вносна гума. Като няма навременна доставка, се
затъква. Кравите дават много амоняк. Амонякът не яде специална
гума. Той яде проста гума и затъква.
- Тъкмо. Фекалка, смукалка, дърпалка - зеленоокият Иван изпадна в стихия и загали неподстриган врат. - Може даже да се нарече „Агрегат за дълбочинно екструдиране на вторични биологични ферменти" например. - В затихналия панел се чуваше само тракането на хладилника. Една гугутка потърка нос на остъкляването.
Като не забеляза нищо интересно, отлетя. Повърхностният поглед
към детайлите е сигурно една от слабостите на гугутките. Гледат те
отгоре-отгоре и отлитат, без да вникнат в съдбоности подробности.
Но никой не гледаше към остъклението.
- Я го повтори! - направи се на недочул носачът на ракия.
- Не мога.
- А „Фекални услуги"? - настояваше Тошо.
- Звучи някак...
- Като бях малък ме пращаха лятос на село. На един комшия
отсреща прасето му падна в дупката и тя преля. После дойде една кола, но и казваха „Златарка" - информацията беше притурена от жълтия край на мушамата, където седеше брадатият и слабоват Пенчев.
- Извадиха ли го?
- Само маркуча. Прасето остана, но нивото падна и можеше да
се ходи. После комшията прави нов нужник от тухли Итонг с по-
малка дупка. Туряше отгоре едно бобено решето. Казваше, че боб
се вее веднъж годишно, а се ходи ката ден. Само отместваш и си готов. После нищо не падна повече. Но на колата казваха „Златарка"...
Георги Николов Василски.
Роден в Мизия. Израснал в
Тракия. Поизучен в Шоплука.
Започнал като стъклар,
хамалин и леяр. После
редактор, директор на
програми и главен секретар
в БНР. Писал поради
длъжностна
характеристика.
За реченото няма да
прочетете в тази книга.
Тя е смешна.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |
