Вярно, политическият климат се беше подобрил, но за Лилия ходенето по голяма нужда си остана революционен акт. Тя не купуваше тоалетна хартия. Твърде скъпа й беше, предвид жалката пенсийка, която получаваше. Но не това бе същинската причина. За бърсане Лилия използваше творбите на Михаил Шолохов, чиито романи чакаха на купчинка появата на поредния мръсен задник.
Мнението на Лилия за писателските качества на Шолохов беше категорично: за нея сърцераздирателният руснак не струваше и пукната стотинка, не струваха нито соцреалис- тичното му перо, нито недодяланите му разказни структури, блудкавата му романтика или лицемерното му увлечение по суровия селски бит на неумиращите вдовици и вечно мърлявите украинци. Ямите в книгите на тази мижитурка винаги бяха по два аршина дълбоки, а разстоянието до следващото село – все шестдесет версти; дворовете всякога бяха малки – 40 едва по десетина и половина сажена, но моралът неизменно голям – влюбените никога не се доближаваха един друг на по-малко от сто крачки. Лъжеше, та се късаше – и дори точните мерки не успяваха да прикрият лъжите му.
За Лилия Михаил Александрович беше подлец и измамник, чието творчество заслужаваше да потъне с лайната в тоалетната. Когато запасите от „тоалетна хартия“ се изчерпеха, Лилия закуцукваше като липицанер към площад „Славейков“ – книжното сърце на града – и изкупуваше всичко, което можеше да се намери на старо от писателя на клозетна проза. Борбената Лилия пронизваше с изпитателен поглед всеки, който си свършеше нуждата в нейната къща, и се интересуваше дали се е избърсал добре. Не биваше да се пестят листове. След това завързваше кухненската престилка около кръста си и се захващаше да приготви нова доза еклери, и този път с няколко допълнителни лъжици мазнина към тестото.
„Годината е 1965 и Михаил Шолохов е получил Нобелова награда за литература. Според Лилия Димова – възрастната героиня от „Животът, гледан отдолу” на Димитри Ферхюлст – Шолохов е „най-жалкият и достоен за презрение писател под слънцето”. Тя си е поставила за задача да съсипе писателя. Въпреки деструктивната си цел в живота Лилия пленява читателя с чудната амалгама на характера си: тя е начетена, покварена и умее да разказва мръсни вицове. Начинът, по който се опитва да отмъсти на Шолохов, е комичен и въздействащ. Такъв е и самият роман на Ферхюлст.” — AD Magazine
„За да разкаже невероятната история за изкачването на Шолохов от син на селяк до герой на съветската литература, Ферхюлст измества фокуса към Лилия – красива българка, която се омъжва за талантлив, но опасен за държавата писател. Не би могъл да съществува по-подходящ образ от наперената мъжемелачка, която знае 171 думи за „вагина”. Романът разкрива удивителни подробности около живота на артистите при Сталин. Езикът на Ферхюлст е богат, иронията му – ненадмината, усетът към детайлите – завиден.” — HP-De tijd
„Романът ври от гняв, а изреченията му те сграбчват за гърлото – точно както сме свикнали да правят книгите на Ферхюлст.” — Tzum
“Не се случва често от привидно весело четиво да струи толкова трагизъм.” — Volkskrant
“Само изключителен писател би изцедил красота от подобен материал. Ферхюлст го прави.” — The Guardian
“Ферхюлст е уникален, текстовете му – необичайни, при това не само що се отнася до стилистичните им и композиционни характеристики. Уникална е и социалната му ангажираност.” — iLiteratura (Чехия)
“Удивително лековата тегота.” — Westdeutsche Allgemeine Zeitung
„В новия си роман Димитри Ферхюлст взима на подбив Михаил Шолохов, руски писател и марионетка на съветския режим. Срещу него авторът изправя Лилия Димова – вдовица с аристократично потекло и любителка на изкуството, която използва страниците от романите на Шолохов вместо тоалетна хартия, за да си отмъсти на враждебния към хората на изкуството режим.
Този кратък роман напомня на трагикомична постановка, чийто декор е България от времето на Студената война. В него се разказва за предателство, подривна дейност, шпионаж в „зората на комунизма, която грееше с цвета на фалшиво злато”. От всяко изречение на Ферхюлст капят ирония и отвращение. Въпреки мрачната тема тонът е лек, заради което този урок по история получава пет звезди за забавление.” — Elsevier
„Полудяващите, децата в приютите, бежанците – отритнатите групи на обществото са онези, в чиято защита надига глас Димитри Ферхюлст. Същото важи и за творците, насилени да избират между изкуството и живота, между въображението и нагаждачеството. Историята в „Животът, гледан отдолу” се върти около тъжната участ на писателите, които по принуда са полезни за обществото, но безполезни за историята.
В този роман авторът майсторски разкрива двете си литературни лица: на социално небезразличния Ферхюлст, който крещи и хули, и на онзи Ферхюлст, който наблюдава с умиление самотната жената на пейката или забуксувалия в брака си мъж. „Животът, гледан отдолу” е едновременно тъжна любовна история и гневна политическа сатира.” — NRC Handelsblad
“Великолепенстил, безмилостен поглед.” — NRC Handelsblad
“Прозата на Ферхюлст винаги носи наслада.” — Financial Times
“Въображението на Ферхюлст е впечатляващо… хуморът му – черен като катран.” — Prospect
Димитри Ферхюлст (роден през 1972 г. в Алст) е белгийски писател и поет. За себе си той казва: „Преживявам тъкмо обратното на писателски блокаж.”
Като нежелано дете в семейство, в което се общува с насилие, на дванадесет години той е изоставен от майка си. „Вкъщи падаше голям бой – разказва писателят, – из хола хвърчаха чаши, въздухът беше наситен с агресия. Бяхме загубеняците на селото, боклуците, побойниците с ножовете.”
Ферхюлст бяга от дома си и попада в приемно семейство, от което по-късно също си тръгва. Озовава се в институция за деца. За да си стъпи на краката възможно най-скоро, той се хваща като разносвач на пица, гид на туристическа лодка, „стъргач на птичи лайна” в църквите и аниматор на остров Майорка.
През 1999 г. Ферхюлст официално дебютира като писател. Сборникът му с разкази „Съседната стая” е номиниран за престижната нидерландскоезична награда на вестник NRC.
През 2003 г. той прекарва няколко дни в център за бежанци в белгийския град Арендонк. Впечатленията си от престоя авторът разработва в новелата „ХотелПроблемски”.
С романа си „Неудачниците” (2006), чрез който се саморазправя с героите от детството си по безмилостен и комичен начин, Ферхюлст окончателно приковава интереса на широката публика.
През 2008 г. излиза следващият роман на писателя – „Шибани дни върху едно шибано кълбо”. Издаден е в тираж от 320 000 екземпляра като безплатна притурка към известно белгийско списание. Успехът на тази кампания, нечувана до момента в Белгия, е огромен. За своята история на човешкия род година по-късно Ферхюлст печели наградата Libris. Така той се превръща във втория фламандски писател след класика Хюго Клаус, удостоен с голямото нидерландско отличие.
Скандалът в творбите на Ферхюлст го отвежда на два пъти до съдебната скамейка. Първия път обвиненията идват от родната му майка, която не харесва образа си на дебела, безчувствена жена в „Съседната стая”. Втория път Ферхюлст се изправя пред съда заради постановката си „Алст”, която пресъздава историята на двойка, умъртвила двете си деца. Според осъдените за убийството родители Ферхюлст стигнал твърде далеч в реализма си.
Днес Димитри Ферхюлст се нарежда сред най-големите писатели на Ниските земи. Творбите му са преведени на повече от двадесет езика и са отличени с множество литературни награди.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
| 
RSS |