Йосиф Перец е добре познат като сценарист и прозаик, а сборникът, който предлага издателство „Жанет 45”, несъмненено го представя в най-добрата му светлина. Разделена в три добре обособени в смислово отношение части, книгата се състои от текстове, изцяло издържани във „висшия пилотаж” на белетристиката – краткия разказ. Най-трудно се пише кратко. За целта трябва да имаш ясна идея и да владееш инструментариума, с който да я внушиш тая идея.
В книгата на Перец го има и едното, и другото.
В първата част, „На две крачки от Светия град”, Йосиф Перец е събрал кратки разкази от чист класически вид. Това са истории, които той превръща в сюжети, разказани убедително и точно. По принцип езикът в целия ръкопис е изчистен и достоверен, но това важи най-вече именно за тази част. Тук има и носталгия по едно отминало време, и добре премерена доза мек хумор, и ясни внушения, и много атмосфера.
В тази първа част има и един разказ, който представлява онова задължително изключение, потвърждаващо правилото. Става дума за „Като всички”. Това уж е един по-обемен текст, но е съставен от множество миниатюри, всяка от които е напълно завършен самостоятелен къс разказ: от заглавията, през сюжета, та до самата поанта.
„Лилавите петна”, втората част от книгата, на пръв поглед се отдалечават от текстовете в „На две крачки...”. Това са по-скоро фейлетони, но бързам да кажа – фейлетони не във „вулгарния” смисъл на тази дума. Да, те са хапливи и язвителни, но онова, което ги отличава от вестникарската сатира и от хумореската, е отново езикът на разказвача, както и добрата конструкция, която ги сродява пак с белетристиката.
В третата част Перец отново се връща към класическия къс разказ, но тук вече историите са обединени в цикъл. Те са от типа „всичко в кръчмата”; отново са пропити от носталгия и отново са написани с един тъжен и добронамерен хумор. Разказани от опитен белетрист като Перец, тези квартални, махленски, кръчмарски случки със симпатични герои-чешити ни връщат в едно безвъзвратно погубено време.
Към което трябва да добавя и това, че носталгията, с която всички заглавия в предлагания сборник са пропити, съвсем не е самоцелна орнаментика. Авторът ни предлага по-скоро една дистанция между разказвач и разказвано, което придава много съвременно звучене на разказите.
Сполуките в този сборник са не само в точния език и във владеенето на формата на кратката проза.
Сполука за автора са и убедително обрисуваните персонажи. Като това се отнася включително и за втория – условно казано по-фейлетонния – раздел на книгата. Там именно добре щрихираните персонажи още повече отдалечават текстовете от злободневката.
И още нещо: удивителното разнообразие на историите, което пък прави целия сборник много увлекателен.
Из вътрешна рецензия на Христо Карастоянов
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |