После Шинго чу гласа на
планината.
Нямаше вятър. Луната беше
ярка и почти пълна, но през
нощната влага контурите на
дърветата, очертаващи
билото на планината зад
къщата на Шинго, изглеждаха
размазани, неясни.
И съвършено неподвижни.
Не трепваха и листата на
папратта под верандата.
Понякога нощем грохотът на
морските вълни долиташе и
до това, скътано в планините,
място. За миг Шинго се усъмни
дали не е чул морето. Но не -
това бе гласът па планината.
Напомняше далечен шум на
вятър, но приличаше и на
мощен, долетял от дълбините
на земята тътен.
Помисли, че шумът е в него
самия, че му пищят ушите,
и разтърси глава.
Гласът секна.
И едва тогава Шинго усети
страх. Побиха го ледени
тръпки - ами ако това бе
вест, че смъртта скоро
ще го повика?
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |