Послушах други, истинските приятелите, които бяха най-близо до мене. Но най-вече почувствах порива излизащ от сърцето. Такъв бе моя характер. Такъв бях аз. Не само силата на чувствата. Не само абсурдността на мисълта, че ей така ще се откажа от Венетка. Че от днес ще спра да се надявам. Аз бях романтик. Жестоката реалност ми беше повече от чужда. Харесвало ми е да се надявам. Харесвало ми е да я обичам, да говоря за нея, да я сънувам. Дори бих казал, че съм предпочитал болката Венетка, пред кое и да е лекарство с нежно име. В душата ми не е имало място за друго момиче. Естествено, вече съм знаел, че е безвъзвратно изгубена. Но моя живот бе станал поезия, както стиховете, които четях всяка вечер. Аз страдах. Но и осъзнавах, че съм дарен с възможността да обичам истински. Това бе изключителен дар от съдбата, който само неразумен би пропилял. И продължих. С мъката, с агонията, с горестта! Но и с любовта, с приказката, макар и тъжна, с надеждата! Към една истинска любов не може да се подходи лековато - край, от днес вече не ще ме гори, няма да изпитвам болка. Една любов може да се замени единствено и само с друга. Както Елена потъна в забрава, когато срещнах Венетка, така и огъня Венетка щеше още дълго да бушува, след години да се превърне в скрит, но тлеещ и жарещ въглен, дълбоко в глъбините на душата. Надеждата загина, пожара остана. До един прекрасен ден, осем години по-късно, в едно кафене, където на съседната маса седеше прелестна шестнайсетгодишна сирена. Когато срещнах Николета. Но не и в този миг. Не и след Трявна…
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |