БЪЛГАРСКАТА ХРОНИКА
Острите поврати на българската историческа съдба, продължаваща вече повече от хиляда и триста години, унищожават по-голямата част от историческите извори и документи. Запазени са само няколко сравнително малки по обем, но написани с много грижа и старание български хроники. В трудни времена българите търсят своите корени в далечното минало, за да се опрат на тях. В хроники и кратки летописи те разказват за своето ежедневие, притеснения и надежди. И всеки път, когато някой пише за някакви събития, за нещо чуто или лично видяно през деня или годината, или в поредица години от неговия живот, се ражда нова хроника. В хрониките се говори за човешки дела, за делата на отминали поколения и стари времена.
Преди хиляда години, когато вече няколко поколения наши предци живеят под византийска власт, неизвестен български книжовник съставя първата българска хроника. В нея той разказва за „българи“ и за „българска земя“ във време, когато няма българска държава. Четиристотин години по-късно, малко след залеза на Второто българско царство, друг неизвестен български книжовник пише следващата пространна българска хроника. Прави го, за да разкаже горестно на идните поколения за съдбовните решения на балканските владетели от средата на ХІV в. Двете анонимни хроники разказват за времена, когато българите силом са загубили своята независимост, но съобщават и причините за това.
Тази хроника е написана за пръв път по идея на Никола Кицевски по времето, когато вече бяхме влезли в Северноатлантическия пакт или НАТО като важно условие за постигне на главната цел – влизането на България в Европейския съюз. Настоящото издание е направено по предложение на Вера Гьорева. Авторите са колеги и приятели на Валери Кацунов, който ги събере и спечели за това отговорно дело. Всички те работят в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Там работеха и редакторите на първото издание на тази Хроника: проф. Цветана Георгиева и проф. Любомир Огнянов. И автори, и редактори смятат за свой дълг да отбележат, че една значителна част от датите и в Средновековието, и във Възраждането са обект на научни дискусии, някои от които продължават десетилетия. Освен това до 1916 г. навсякъде, където е възможно, се използва официалният тогава за страната Юлиански календар (т.нар. стар стил), а след тази дата – нововъведеният Григориански календар, наречен нов стил.
Имената на владетелите и географските наименования са съобразени с История на България в три тома, издадена в София през 1999 г.: История на Средновековна България VІІ–ХІV в. – от проф. Иван Божилов и акад. проф. Васил Гюзелев. История на България ХV–ХІХ в. – от проф. Цветана Георгиева и проф. Николай Генчев. История на Нова България (1878–1944) – от проф. Елена Стателова и проф. Стойчо Грънчаров; с Византийските василевси – от Иван Божилов, Иван Билярски, Христо Димитров и Илия Илиев. С., 1997; с История на Османската империя под редакцията на Робер Мантран. С., 1999; с История на Византийската държава – от Георги Острогорски. С., 1996; с Тракия през българското средновековие – от проф. Красимира Гагова. С., 2002; с Христианские династии Европы. М., 2002, и др. специализирана литература.
Днес ние сме част от Обединена Европа. В името на високи идеали и за един по-добър свят ние, българите, доброволно се отказахме от част от своя държавен суверенитет. Влизането ни в Европейската общност обаче е само една дата от хилядолетната Българска хроника, досегашната част от която предлагаме на своите читатели. И както древните хронисти преди нас, се обръщаме към тях с молба – „Не кълнете, а поправяйте, защото ръка тленна писа този текст, а словото е вечно и ще пребъде...“
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |