В творбите на Михайловски личи широк замах да се обхванат дълбоки нравствени идеи, що движат народите и образованото човечество. /Александър Теодоров-Балан/
Стоян Михайловски (1856-1927) е писател-философ. Той е един от най-големите майстори на баснята и епиграмата. Роден е в гр. Елена. Син е на възрожденския писател, публицист и общественик Никола Михайловски, основател на Търновската правописна школа. Племенник е на друг голям възрожденски деец - Иларион Макариополски. Учи в българските училища в Елена и Търново, а по-късно - във френския султански колеж в Цариград, където е ученик на писателя Константин Величков. Висше образование - юридически и историко-филологически факултет - завършва във Франция през 1883 г, след което се връща в София и е назначен за главен секретар в Министерството на правосъдието. По-късно работи като съдия, учител, професор по чужди езици и литература в Софийския университет и във Военното училище.
Писателят взема активно участие в обществено-политическия живот на страната. На няколко пъти е народен представител. В Народното събрание дръзко защитава своите позиции, като заявява: „...не искам да имам никакви връзки с никакви властници, докато безотговорната политическа стихия играе първа роля в българската външна и вътрешна политика." Той определя своето гражданско и политическо верую така: „В интимните кътове на своята душа аз не приемам абсолютната солидарност, освен с люде, които споделят по най-абсолютен начин моите вярвания и убеждения. Аз съм горещ привърженик на християнския социализъм и на християнския демократизъм - от една страна, а от друга - съм закоравял антимонархист." През 1901 г. Стоян Михайловски е избран за председател на Върховния Македоно-одрински комитет и като такъв предприема обиколка из Европа, за да запознае общественото мнение с българската кауза по Македонския въпрос.
Литературната си дейност Стоян Михайловски започва през 1872 г. със свои публикации в списанията „Читалище" и „Ден", издавани в Цариград. Печата в сп.„Мисъл", „Периодическо списание", в издаваните и редактирани от него вестници „Софиянец" и „Народен глас" /Пловдив/. Михайловски гледа на света с очите на моралиста и философа. Животът за него е борба за нравствено издигане и изпълнен дълг. Творчеството му е огромно по обем и разнообразно по съдържание. Достойно място в нашата литературна класика заемат произведенията му „Поема за злото", “Novissima verba”, „Сатири", „Философически и сатирически сонети", „Източни легенди", „Книга за българския народ", „Книга за онеправданите", „От развала към провала", „Когато боговете се смеят" и др.
Оригиналното литературно дело на писателя фокусира вниманието на неговите събратя по перо. Относно езика на поета, Пенчо Славейков дава следната оценка: „Този език е не само силен, оригинален, единствен в нашата литература, но е и хубав." Васил Пундев изтъква, че Стоян Михайловски внася нови съдържания в нашата поезия: „За пръв път се появиха у нас поетически въпросите на човешкото битие, проблема за злото, за смъртта, за смисъла на човешката участ; явиха се религиозни и философски мотиви. Те са стъпка към Пенчо Славейковите общочовешки теми и по-нататьк към задълбоченото развитие на нашата поезия изобщо."
С цялостното си литературно творчество Стоян Михайловски е един от основните стълбове в българската литературна класика.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |