Професор Богдан Богданов е класически филолог и дългогодишен преподавател по история на старогръцката култура и литература в
Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основател е на Нов
български университет. Първоначално в Софийския университет и по-
късно в Нов български университет той води най-посещаваните знакови
семинари.
Публикувал е на български език голям брой преводи на старогръцки
автори, сред които се откроява участието му в четиритомното издание на
диалозите на Платон, преводите на “Характери“ на Теофраст, „Дафнис и
Хлоя“ на Лонг, „Животът на Александър Македонски“ на Псевдо-
Калистен, „Към себе си“ на Марк Аврелий. Автор е на книгите „От Омир
до Еврипид“, „Омировият епос“, „Литературата на елинизма“, „Мит и литература“, „Романът – античен и съвременен“, „История на
старогръцката култура“, „Орфей и древната митология на Балканите“,
„Старогръцката литература“, „Промяната в живота и текста“, „Европа –
разбирана и правена“, „Отделно и заедно“, „Университетът – особен свят
на свобода“, „Минало и съвременност“, „Разказ, време и реалност в
старогръцката литература“, издадената в Испания книга „Modelos de
realidad” и издадената в Германия – „Reading and Its Functioning“.
Носител е на наградите Grand-Croix de l Ordre de Phenix, Grèce – за
дейността си като посланик на България в Гърция и „Христо Г. Данов” – за
хуманитаристика.
Задачата, която си поставям, e да предложа aргументи в подкрепа на
тезата, че човешкото говорене e и правене. Аз не смятам обаче, че
говоренето е нещо различно, към което се добавя правене, твърдя, че то е
поначало действие, едно от основните действия в праксисното човешко
съществуване. Проблемът е в това, че и то, и всички други действия са
сами по себе си само когато се наричат, иначе в реалното, което те
означават и за което се говори, те са винаги свързани с други действия.
Реалното говорене е и мислене, и разбиране, вярване и не на последно
място и вършене и правене. А това е само редът на по-основните
действия.
Книгата съдържа шестнайсет есета за текста, говоренето и разбирането - "Удоволствието от текста" на Ролан Барт като философия", "За превода и българския превод на едно стихотворение на Кавафис", "За религиозната вяра, вярването, истината и демокрацията", "Дървото на живота", "За духовното", "За симетрията и асиметрията и нуждата от друга история", "За немоето в мен", "Научното и редовото говорене, проявите на истината и възможното по-добро слово", "Текстът като феномен на културата", "Дискурс, текст и смисъл", "За говоренето като действие", "Разговаряне, разговор, диалог", "Опозиция, човешка среда-култура и отворена система", "Свят, реалност, контекст и разбиране", "За неравността на разбирането и основните прояви на всяка реч", "За рационалното и ирационалното".
ПРЕДИСЛОВИЕ
Тази книга е поредица от 16 есета по темите текст, говорене и разбиране. Постановката, че по-силният текст в нея е отделното есе, а не самата книга, прави излишно тя да има предговор, в който да сe поставя общата задача. Taка или иначе, задачите са повече и се уговарят в отделните есета.
Да, но тези есета не се случиха отведнъж. Всички са коригирани и многократно
доправяни. Някои са преправяни основно, а други изобщо не се случиха. Въпреки че и така тези, които се случиха, са особени ходове от вариации по обявените теми, в тях зазвучават и едри лайтмотиви, които се повтарят на много места. Такива лайтмотиви са темите за външните предмети, към които се реферира, за словесните корелати, които произвежда човешката реч, и за двойния свят, в който живеем – външен даден ни, но и правен от нас, и вътрешен словесен, чрез който познаваме външния, но и го доправяме. Тези, а и други по-малки теми, свързани с тях, постепенно образуваха в хода на книгата подмолен научен трактат.
Защо не изведох този трактат? Най-вече поради реалистическата нагласа, че всички познаваме това колебаене между едни или други кратки истини, в които сме вкопчени, и потоците от по-дълги речи, които ни обземат всекидневно и в които нашите истини се размиват и стават многоистинни. Сметнах, че това колебаене, знак за самия живот, е добре да организира цялата книга. От тук последва и вплитането на темата за общото говорене и неговите функции в толкова есета, в които, дано естествено, тя да зазвучава и замлъква по различни начини.
Но все едно – и всяко есе, и получилата се книга са опити, които ще се сдобият със смисъл, само ако успеят да се присвоят и да станат достояние на читателите. А това не зависи от мен. Habent sua fata libelli.
* Имат своя съдба книгите, Terentianus Maurus, De litteris.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |