Книгата разглежда въпросите: "Познаваме ли моралните въздействия на храните?" и "Съществува ли философия на храненето".
Тялото, към което подканя хедонистичният ангел е изкуство, продукт на културата, на средата и на тайнствени взаимодействия с природата. От една страна нищо не може да се направи с тази плът, защото тя е резултат на много сложна алхимия, която убягва и на най-проницателните погледи. От друга - можем да желаем. Тоест, да решим да стоим нащрек, да изострим способностите си и да чувстваме, да практикуваме пламенен нарцисизъм, който позволява на с знанието да въздействия върху уловения и приет материал при завръщането към себе си: възприятие, усещане, чувство. Вслушването в сетивата е важно и необходимо предварително условия, за да се превърнат обстоятелствата във възможни удоволствия.
Мнения за тази книга
Иван Иванов -Варна
Авторът на „Гастрономическият разум” е явление. Той олицетворява една безгранична и ненаситна потребност от знание, която се дублира от желанието му този факт да бъде в полза на колкото се може повече хора.
Пространството, в което се движат тялото и неговият дух е изпълнено с философия, етика, естетика, пътешествия, религия, история, гастрономия.
Мишел Онфре, мъж на 52 години, който на 1 януари ще стане на 53, е един прекалено забързан човек. Явно има много да казва, а Кронос е самоволен и жесток властник, който не позволява пилеене на време. Бернар Ревел – журналист, автор на редакционни статии за „Индипендант” и шеф на Журито на „Литературни гроздобери” – описва бързането на Онфре по следния начин. „ Причините на такава една забързаност се изцеждат капка по капка от някои негови произведения тогава, когато автобиографични факти се смесват с философски понятия.” Едва десетгодишен Мишел е изпратен, по волята на майка си, в религиозно сиропиталище. „Загубен в множеството на останалите деца ( броят им можел да достига до 600 ), още първия ден, виждайки зашития номер върху дрехите си, малкият Мишел си мисли, че е изгубил името си. „В този ден, в този момент умрях – пише по-късно той. Поне детето в мен бе мъртво и в един миг станах възрастен.””
В сиропиталището в Жиел пребивава четири години. При живи майка и баща, а той „сирак” – явно, жесток старт в живота. Оттам наследява отрицанието на властта и подтисничеството. Но и вкуса към книгите. Познанието става път за спасение. Към последното никой не го е принуждавал. За свещенниците в сиропиталището значение има само ръчния труд , физическата сила, а интелетуалец може да бъде само момичето или педалът. За Мишел спасението е „чрез и заради книгите”. Влечението му към философията не е случайно: „...чисто и просто, защото тя ми говореше: Маркс ми напомняше за експлоатацията на родителите ми; Фройд засягяше въпроса за маструбацията при подрастващите, Ницше ме учеше да живея”. От Жиел ще излезе укрепнал морално и следващ ницшеанския принцип: „всичко, което не ме убива ме прави по-силен”. Да оцелееш – такова е житийското правило!
След сиропиталището учи в пансион, с диплома за средно образование на седемнадесет години се премества в Каен и посещава тамошния университет, става бакалавър, за да достигне до доктор по философия и ... през 1983 г. – учител в горните класове на частния тихнически лицей „Света Урсула” в същия град.
Но в края на 1987 г., той, който не пуши, не пие, не гони жените и не прекалявя с яденето – получава инфаркт. Смъртта напомня недвусмислено за себе си. „ Щях да ставам на 28 г. и този понеделник – 30 ноември, моето тяло направи експеримента от разсъждаващо да се превърне в хедонистично – стремящо се към удоволствието – пише Мишел Онфре в „Изкуството да се наслаждаваш”. И продължава: „ След този урок на мрака, ми оставаше да направя от тялото партньор на съзнанието, да помиря плътта и разума. Целият живот е построен върху пясъци, единствената сигурност, която притежаваме е смъртта. Работата е по-малко да я очовечаваме, отколкото да не я зачитаме. Хедонизмът е това пренебрежение.”
Явно, той действително няма време за губене. И пише. Първата книга, която го прави известен е „Коремът на философите” (1989). В нея противопоставя на вменяваните от лекари и диетолози хранителни режими, своята хранителна жизнерадостна наука.
Мишел Онфре е известен философ и прогресивен мислител. Публикуваните му творби са над 50, превеждан е на 21 езика. Неговият „Трактат по атеология” достига тираж от 209 700 екземпляра. Тематичните области на разсъжденията му са разнообразни, но те се центрират около стремежа да води философски живот. Или по друг начин казано от самия него „...няма философски занимания, откъснати или частично включени от и в живота, защото всяка минута от него може да бъде философски изживяна”.
Едно от тези философски занимания е гастрономията. И когато Мишел Онфре се интересува от нея, няма как да не се отдаде на хедонизма, на удоволствието на тялото и духа. Неговите текстове представляват истинско наслаждение, което трябва да се употребява без задръжки. Такъв е и текста на „Гастрономическият разум. Философия на вкуса”. Творбата излиза през 1995 г. и тиражът #249; достига 13 000 екземпляра. Получава награда на Академията на виното в Бордо и приза „Литературна свобода” на гр.Женева. Преведена е на португало-бразилски, сръбски, румънски, кастилски, китайски и български език.
Целта на текста е пламенна възхвала и възвеличаване на удоволствието на ликуващото тяло спрямо безтелесните нематериални абстракции. Под разперените крила на хедонистическия ангел авторът се стреми да отговори на въпросите на Ницше: „Познаваме ли моралните въздействия на храните? Съществува ли философия на храните?”; и доказва състоятелността на положителния им отговор. В този текст Мишел Онфре ни разкрива своите гастрономически пориви като извежда на сцената малко познати или изпаднали в забрава актьори – Лайбниц, Гримо дьо Ла Рениер, Брийа-Саварен, Антонен Карем, Морис Саян, наречен Кюрнонски, Чен Нунг, монасите от манастира Шеходет, Даниел Споери, Петер Кубелка и за кратко дори един българин – художника и архитект Николай Дюлгеров, изявен представител на футуризма. Естествено тук няма как да не присъстват Дом Периньон, Ной, Свети Патрик, Дионис, Аполон, Кронос, за миг Коирос, Хипнос и Танатос. На тази сцена авторът на „Гастрономическият разум” ни приканва към едно пътуване в хедонистични земи и далечни странствания, където човек ще види Лайбниц да обяснява на Дом Периньон теорията на балончетата на шампанското. Същият мислител ще разяснява на Ной своите виждания за незабележимите възприятия и подбуждането на прокълнатите, тъмни страни у човека. Ной пък, този капитан далечно плаване, любител на всякакъв вид двойки, който решава да стане лозар, ще ни докаже защо всъщност водата е божествено творение, а виното е дар от човека за човека. И този, несъмнено успешен превозвач ще покаже как алкохолът осигурява безпрепятствено пътищата, които водят към гениталиите. Брийа-Саварен ще дискутира афродизиакалните свойства на трюфела и ще бъде много по-малко магистрат, отколкото философ на достоверното тяло. Император Чен Нунг – велик повелител на питието на безсмъртните, ще поднася чай от случайно паднал лист в преварената за него вода. Свети Патрик ще бъде принуден да носи цял аламбик в багажа си, пристигайки в Ирландия от Египет, за да може да накара наемниците на Хенри ІІ да се чувстват като летящи стрели – to whisk. Тук трябва да се добави само една буква, за да се изясни всичко. Гримо дьо Ла Рениер ще стане баща на гастрономическата критика, ще превърне трапезата в сцена, тялото в действащо лице и на тази сцена ще се възпламеняват вкусове, ще се задоволяват желания и ще произтича удоволствие. За този хедонист, метежник, прогресист, човек, вярващ само в кулинарните революции, готвенето ще бъде изкуство на времето и неговото овладяване. А Карем, той пък ще ни покаже как може силното желание да бъдеш архитект е възможно да се осъществи, ставайки готвач и между другото да измислиш буржоазната кухня. Даниел Споери и Петер Кубелка, заедно с футуристите Маринети и Филиа ще демонстрират естетиката на мимолетното, общността на петте сетива и начина на ласкаенето им чрез кулинарните практики. Ще предложат възпитаване на тези сетива посредством гастрономия и ще докажат, че готвачът е скулптур на времето.
Дълъг спектакъл, който завършва с една разширина до тялото философия, истинска философия на човека и удоволствито, радостта от живота, тук и сега, с лице към рационалността от съществуването. Ето защо е необходим Дионис, когато Аполон триумфира безапелационно, какъвто е случаят с нашата цивилизация. Вкусването, храненето, сътрапезничеството, удоволствието от дегустацията на превъзходно вино или плато са тук, за да позволят едно повторно разглеждане както на философския, така и на естетическия и етически начин на живот на отделния човек. Мишел Онфре противопоставя на доминиращите в признатото изкуство – око и слух, гастрономическото изкуство, в което преобладаващи са вкуса и обонянието, защото тялото е налице, то е първостепенно и за него да се наслаждава е основно. По този своеобразен начин, авторът на „Гастрономическият разум” поставя доминираната от разума модерност срещу хедонизма – философията на удоволствието – който е може би постмодерен.
„ Ако тялото е специфично място, където се нанасят като на карта възгледите за света, очевидно е немислимо да се философства без да се задават въпроси за природата на мислещата материя.” Така явно мисли и хедонистическият ангел, надничащ в текста на Мишел Онфре и извезал на крилата си девиза: „Carpe diem!”
Иван Иванов
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |