Млад лекар с насълзени очи стои пред малката ми маса, на която след една лекция надписвам книгите си. Докато се мъча да намаля опашката от чакащи, той ми разказва за внезапната смърт на три и половина годишния си син. Оттогава минали три седмици. Детето се родило с изключително тежки увреждания. Наред с душевния си недъг, момчето имало и порок на сърцето. Това дете било целият смисъл на живота му. През годините момчето се превърнало в негов учител и никога не можел да забрави искрящите, любещи очи. Знаело ли е малкото момче, че ще умре? Защо едно дете се ражда увредено? Защо е починало така внезапно, че родителите му не са можели да се подготвят. Ако има Бог, какъв е смисълът на този толкова кратък, труден живот?
Такива основни въпроси за смисъла на нашия живот и смъртта ми се поставят на почти всички лекции. На тези екзистенциални за всеки човек проблеми, както те се проявяват във всяка отделна човешка съдба, не може да се отговори мимоходом.
Сега пред мен стои млада жена. Разказва с пестеливи думи, че преди осем седмици нейният другар в живота загинал при автомобилна катастрофа. С плач ми признава, че не може да се освободи от мисълта си за него. Тя знае колко важно е това и аз в лекцията си съм обърнал внимание на този факт. Но все още не можела да се справи.
Питам я: „Имате ли чувството, че мъжът ви е около вас? Получавали ли сте от него някакви послания или някакъв знак?" Тя ме поглежда колебливо. Успокоявам я, че способността да забравиш изисква време и че не бива да се притеснява. Как човек да се научи да се примирява? След около половин час пред мен застава същата жена. Размислила над въпроса ми за присъствието на мъжа си. Спомнила си, че преди две седмици по време на пътуване с кола видяла пред себе си мъгла, от която излязъл мъжът й. Хванал й ръката, стиснал я и се сбогувал.
Ако сериозно ще се посветим на такива въпроси, човешкият разум ще бъде по-скоро пречка. Склонни сме да ирационализираме. Наред с опита на вътрешния глас бързо се прокрадва съмнението в собствената интуиция. И при мнозина, които са получили някакъв знак или послание, това не е достатъчно като доказателство. „Често чувствам, че покойният ми мъж е наоколо, но не може ли заради мен поне веднъж да раздвижи някакъв предмет?"
Защо безброй хора имат спонтанни контакти с починали, докато други правят всичко възможно и не получават никакъв знак?
Колко време можем да чувстваме присъствието на починалите?
Не са ли се преродили пак? Осемдесетгодишна жена ми разказва за смъртта на двете си сестри: „Умряха много млади. При автомобилна катастрофа. Преди повече от петдесет години. И въпреки това имам чувството, че са все около мене, когато имам нужда от тях - и всичко това след толкова много години. Възможно ли е?" С всички тези въпроси ще се занимаем в тази книга. - Бернард Якоби
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |