“Бай Ганьо” и “Чардафон Великий” са два образа на едно и също лице – на грифона и химерата, на раздвоеността в народностно-националното самосъзнание, на колебанието кой е носителят на новите ценности – народът или възникващата интелигенция.
За Алеко той е нахален простак, който безцеремонно си пробива път в живота, за Захарий Стоянов той е носителят на всички обществени добродетели, носител на народния дух и патриотизъм. И тези два образа застават един срещу друг... зейнали във взаимоунищожителна борба.
Този Чардафон, който е Бай Ганьо, съвсем не служи на родината и не смята да мре за нея. Той е жизнен, наистина, проклето жизнен, но цялата му жизненост е поставена само в негова услуга.
Неговата енергия действително е възпитана през Възраждането. Ганьо Сомов - Алеко знае това - е взел участие в Старозагорското въстание.
Но това е минало. Идеалите са снети. Бай Ганьо няма никакви спомени от борбите за освобождение. Той не ги предполага повече.
Бай Ганьо няма минало и не признава миналото. Цялата му жизненост и енергия са се превърнали в груб практицизъм. Той иска да живее, и то да живее добре, а не да умира за България.
Страшно е наистина, когато човек постави едно до друго: Грифонът и Химерата, "Чардафон Великий" и "Бай Ганьо", Алековите фейлетони и "Записките". Какво не бихме дали тия двамата да бяха минали в директен разговор, в открита полемика. Но не! Те се възправят с образи, които са велики, обобщаващи общността символи, и всичко ни напомня ритуал в Африка, където племенното събрание еднакво почита маската на смеещото се и маската на тъжащото лице.
Владимир Свинтила
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|