Книгата e посветена на 250-годишнината от създаването на “История славянобългарска”, но като подход, проблематика и интерпретация тя няма юбилеен характер. Вместо традиционно монографично изследване авторът и си поставя за цел да задълбочи познанието за един или друг от аспектите на Паисиевото дело в тясна връзка с неговата реформаторска роля. Първите дялове реконструират моменти от атмосферата, в която Паисий Хилендарски пише “История славянобългарска”. Проблематизират се версии за статута му сред анонимното монашеско обкръжение в средата на XVIII в. и спрямо реформатори, негови съвременници на Атон, като препод. Паисий Величковски и Евгений Вулгарис. От изцяло нова гледна точка се осмисля личността на йеросхим. Спиридон Габровски и неговата “История”. Редица текстове са посветени на прехода от класическия тип копия на “История славянобългарска” към нейните варианти. На задълбочен анализ са подложени десетина преписа ( Болградският, Вторият Самоковски, Бобчевият, Башкьойският, Кесариевият, Преображенският, Белочерковският, Габровският, Чертковият, Панагюрският, Пантелеймоновият...) От позициите на паисиезнанието за повечето от тях това се прави за първи път. Коментира се рецепцията на “История славянобългарска” в Търновския и Самоковския край, в северозападните покрайнини, сред българите преселници в Бесарабия и пр. Книгата завършва с дял, в който се проследява рефлексът на Паисиевите идеи в творческия свят на Н. Рилски, В. Априлов, Н. Бозвели, Хр. Ботев. Въплътили формулата “без Паисий – по паисиевски”, те обогатяват в по-усложнени форми практиките на вътрешнолитературна приемственост.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |