Тези места са непопулярни, няма ги в официалните туристически справочници и на практика „не съществуват“.
Ние от години колекционираме диви места. Веднъж сме ги намирали чрез подушване (тази река няма начин да не крие нещо по-нагоре по течението), друг път сме разчитали на картата или шанса, трети път – на приятели, които ни разказват за незабравими спирки край пътя.
Някои от тези места междувременно престанаха да са диви – днес всеки знае къде е Иракли, няма смисъл да разказваме за Самоводене, за Татул или за Перперикон. Дори Добърско стана толкова популярно, че беше включено в списъка на Стоте национални туристически обекта.
И не – идеята ни далеч не е да се изсипят тълпи от народ пред „Проходна“ на Карлуково или в Чекотинския манастир, в долината на каньона Шегава или в с. Гърло. Хората, способни да заживеят с очарованието на подобни места, обикновено не образуват тълпи.
Подборът ни – нужно ли е да уточняваме? – е личен, субективен, разбъркан или нарочно неподреден нито по географски признак, нито по райони, нито по азбучен ред. Всички места обаче са обходени – пътували сме на стоп (страшно ни върви!), качвали сме стопаджии (в тези неща трябва да има приемственост), спали сме на палатка къде ли не (понякога и без палатка, край пътя), живели сме на връх Мургаш три години (по-точно един от нас работеше там), носили сме децата на гръб (плюс проходилки, тежки раници, пълни с памперси и детски пюрета), лаптоп (преди сто години носехме на гръб даже и пишеща машина), фотоапарат, въже и задължително мръсни дрехи за пещерите.
Но и днес се взираме в картата, готови сме с още по-дълъг списък от места и, повярвайте, непременно ще ги обходим... Защото дивите места се колекционират цял живот. А самият живот създава подобни книги.
Оля Стоянова, Живко Джаков
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |