Живото тяло е удивително нещо. Но от момента, в който сърцето спре да бие, да тласка кръв, когато искрите от спомените и мислите угаснат, тогава то престава да удивлява и се превръща в нещо, за което не искаме да намерим дума. Нека оставим това на науката. И после на пръстта.
Андреа присвива очи, извръща глава от натрапчивите снежинки; накрая решава да преброи мъжете. До шпила стоят Гвенд и Ейнар, Петер придържа носа на лодката, ето го Арни, ето го момчето; и сега тя забелязва как мъжете се влачат измъчени, не от умора, а от нещо съвсем друго, и Бард не се вижда никъде. Къде е Бард, казва тя неволно, пита вятъра, пита снежинките, но никой не отговаря, няма нужда, вятърът просто духа, идва и в същия момент заминава, а снежинките са родени от небето, затова са бели и имат формата на ангелски криле. Небето никога не е трябвало да обяснява каквото и да било; то вие свод високо над главите ни, над живота ни, и е винаги еднакво отдалечено.
Момчето отмества дясната си ръка, прокарва пръсти по книгата, заради която Бард забрави дрехата си. Четенето на стихове е опасно за живота.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |