В колата седяха двама потиснати и напрегнати мъже. През прашното предно стъкло слънцето блестеше силно в очите им. Беше лято, около Еньовден. Докато се движеха по прашния тесен път, финландският пейзаж минаваше покрай уморения им поглед, но никой от двамата не обръщаше внимание на красивата вечер.
Бяха журналист и фотограф в командировка, две нещастни, цинични същества. Наближаваха средна възраст, а надеждите им от младини далеч не се бяха осъществили, ни най-малко. Женени, мамени, разочаровани, и двамата се оплакваха от язва на стомаха, а ежедневието им бе изпълнено с какви ли не грижи и проблеми.
Преди малко се бяха спречкали по въпроса дали да карат обратно към Хелзинки, или да останат да нощуват в Хейнола. Поради което сега не си говореха.
Във великолепната лятна нощ пътуваха навъсени, с напрегнати изражения и сгушени вратове, всеки убеден в правотата си, и даже не забелязваха колко тъжна бе цялата ситуация. Тягостно, мъчително пътуване.
На едно огряно от слънцето хълмче подскачаше малко диво зайче. Опиянено от лятото, то застана на задните си лапи по средата на пътя, а червеното слънце го обрамчи като в живописно платно.
Фотографът, управляващ колата, видя животинчето, но затъпелият му мозък не можа да отреагира навреме и той не успя да избегне сблъсъка. Прашното му сабо натисна рязко спирачката, но прекалено късно. Ужасеното зайче подскочи високо, чу се глух удар, когато то тупна до предното стъкло, преди да изхвърчи към гората.
- Ей, сгазихме заек – каза журналистът. „Годината на дивия заек” е историята на журналиста Ватанен (във френско-белгийско-българския филм по книгата „Заекът на Ватанен”, 2006 г., главната роля се изпълнява от Кристоф Ламбер), който блъска с колата си едно зайче. Този на пръв поглед дребен инцидент променя живота му. Ватанен напуска работата си, жена си, удобствата си, Хелзинки и тръгва да пътешества из дълбоката финландска провинция. Зайчето оздравява и пораства, Ватанен забравя досадния градски живот и вече нищо не може да го принуди да се откаже от новопридобитата си свобода.
Романът, написан с тънка ирония и неподражаем усет за абсурдното, още с излизането си през 1975 г. придобива огромна популярност в Скандинавия и в цяла Европа.
Ето едно възторжено мнение, изказано от човек, който не се възторгва лесно:
Въпреки че е финландец, Арто Паасилина е прочут писател. За мое съжаление доскоро не го бях чел, така че всеки път, когато ме питаха: „Познавате ли Арто Паасилина?”, се виждах принуден да се измъквам с тъпи пируети от сорта на: „Предпочитам Савицкая”, или „Не, благодаря, вече не консумирам шведски сухар на закуска”. Но отсега нататък това ще се промени. Отсега нататък ще мога да отвръщам на феновете на гениалния фински дървар. Отсега нататък дори ще се опитвам да ви привлека в огромната кохорта на паасилинофилите. Защото вече съм чел „Годината на дивия заек”.
Фредерик Бегбеде („Първа равносметка след апокалипсиса”)
Арто Паасилина е роден в камион в Китиля, финландска Лапландия, през 1942 г., когато родителите му бягат от германците. Името „Паасилина“ на фински означава „каменна крепост“ и е измислено от баща му, който се скарал с родителите си и си сменил фамилията. Още от тринайсетгодишна възраст Арто Паасилина упражнява различни занаятия като дърводелец, селскостопански работник, ловец. В последствие завършва Лапландското висше народно училище и става журналист. Заедно с това пише романи, сред които „Годината на дивия заек“, „Синът на бога на бурята“, „Гората на обесените лисици“, „Затворници на рая“, „Малки самоубийства между приятели“ и др. – общо двайсет, преведени на много езици. Пише и сценарии за киното и телевизията.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
RSS |
